Набожният, Ученият и Знаещият
- The Radiant People
- Apr 23
- 8 min read
Updated: Apr 24
История за Великден и пътя към духовно пробуждане
Тази година Великден мина по-различно. Обикновено, дните по Великденските празници са едни от най-светлите и винаги ме зареждат с енергия и позитивизъм. Тази година не се чувствам така. Опитвам се да си обясня какво се е променило, а мислите ми неусетно се връщат към детството. Спомням си Великденските дни, когато като с другите малчугани от семейството, тичахме на двора и се смеехме високо. После, уморени и жадни, отивахме да си пийнем студена лимонада. Спомням си и софрата с пухкав домашен козунак и шарените яйца. Спомням си и как гордо си показвахме оклепаните с боя пръстчета – доказателство едновременно и за майсторлък, и за мерак! Спомням си как мъжете дискутираха някакви безинтересни нам теми, а жените се суетяха в кухнята, от където се носеше ароматът на печено агнешко и прясно нарязана салата. Щастливи, безгрижни дни… Означава ли това, че сега не съм щастлив? Или грижите ми са твърде много? Не, не е това. Давам си сметка, че сега наистина съм щастлив. Грижите ми, дори и налични, намирам за нещо необходимо.
Ха! Ето я и разликата! Този Великден посрещнах щастлив и с необременено от ежедневните грижи съзнание. Също, както го посрещах и в детството си! Давам си сметка, че съм прекарал по-голямата част от живота си в една амнезия. Амнезия, поради която съм забравил чистото детско щастие. Същото, с което цялото ми същество се изпълваше още със събуждането сутрин. Може би тази амнезия е и причината, дълго време да гоня моментното удоволствие. Преследвах илюзиите на егото, залъгвайки се, че щастието се крие в скъпите придобивки, в престижа, в лайковете от социалните мрежи. Преследване, което водеше до мимолетното удовлетворение от постигнатата цел, отваряща все по-голяма бездна в мен, която опитвах да запълня с постигане на друга, нова цел. Преди години, веднага щях да потърся в интернет как се изключва егото, без да си давам сметка, че това желание само по себе си е проява именно на его. Това ме подсеща да ви разкажа историята за Набожния, Учения и Знаещия. Съдбата ме срещна с тях през изминалата година, което бе от голямо значение за мен - една осъзната синхроничност.
Историята започва така. Бях се записал в академията на проф. Джордън Питърсън. Невероятно интелигентен мъж, който несъмнено е преминал през доста трудности, докато помага на другите. Някой ден, може да ви разкажа и за него, но днес историята е друга. В академията, дори и виртуално, можех да се срещна с хора от целия свят, споделящи жаждата ми за знания в сфери, които, да речем, не са особено популярни сред познатите ми. Запознах се с философи, идеолози, физици, но и с обикновени хора, които търсеха своята Истина. Написах няколко статии в мрежата на академията. Статиите бяха на различни теми: религия; Богомили; Бог; Беинса Дуно; как можем да използваме знанието за Любовта и Страха, за да лекуваме ума. Последната, включваше разглеждане на садизма като проява на страх. Естествено, получих силна опозиция от хора, които за „20-годишната си практика по-голяма глупост не бяха чували“. Естествено, когато разкриваме Едната Истина на хората, Вселената по един или друг начин намира как да ни подкрепи. Все някой се намираше да каже, „ти знаеш ли, че това ми напомня за изследването на един белгийски доктор, който показва садизма като мотивиран от страха“ или „това много ми напомня за Даоизма и всъщност, Лао Дзъ казва почти същото“. Естествено, хората с „голямата практика“ повече не отговаряха.
За мое най-голямо учудване, най-популярна бе статията ми за богомилите. Тя ме запозна с един обикновен австралиец, който бе поел своя път към Бога и който прояви най-искрен и сериозен интерес към богомилиството. В моята статия, той намери потвърждение за собственото си тълкуване на Свещената книга. Стана му ясно и защо някои от нещата, описани в нея, не чувстваше като истински. Сприятелихме се. Ту аз му споделях някоя своя идея, а той мигом ми отговаряше с цитат от Библията, ту той ме питаше нещо, свързано с богомилите, Дънов или моето мнение по даден въпрос. Не, не той не е Набожният от историята. За мен, той бе най-духовно будният от всичките ми колеги в академията. Често с него се опитвахме да провокирахме мисъл и самокритика у другите и дваж по-често не успявахме. Ясно си давах сметка, че да го срещна е било основната причина да се запиша в академията. Минаха няколко месеца и с отминаване на еуфорията от това да съм част от този интелектуален колектив, започнах да се разочаровам все повече и повече. Много статии се пишеха, но в тях имаше една много грозна демонстрация на добродетели. Грозна, защото в тях я нямаше Истината. Бях започнал да се чудя дали академията не е чиста загуба на време. Тогава срещнах и Набожният. Той бе написал една префърцунена публикация за усилията, които енорията му полагала за приготовленията за Хелоуин. Енорията му бе немалка и се намираше, ако не ме лъцже паметта, в голям канадски град. Моят приятел от Австралия, веднага изскочи с цитат, заклеймяващ гордостта като смъртен грях и посочи, че Хелоуин е базиран по-скоро на сатанински обичаи, отколкото на християнски. Набожният тогава отговори, че не разбира коментара за гордостта, а също и че е положил много труд в това да се увери, че Хелоуин не е в сериозен разрез с християнството. Тогава моят приятел го попита „представи си, че жена ти е вярна и любяща като цяло и само един ден в годината си ляга със съседа. Как ще се почувстваш?“. Въпреки мнозинството от коментари, никой не посмя да отговори на този въпрос. Набожният повече не публикува, а аз напуснах академията.
Преди няколко седмици се срещнах с един български професор, който се съгласи да даде интервю, за което ще ви разкажа скоро. Още няма да разкрия кой е, затова ще го нарека Професора. Неговият труд, без съмнение, е спасил десетки животи по един или друг начин. Ще добавя още, че за него Едната Истина не е чужда. Обратно към историята. След срещата си с Професора, реших, че трябва да потърся контакт с негова противоположност – някой, чийто ум го правеше и глух, и сляп за нашата Истина. Не след дълго, провидението ме срещна с един американски физик и невроучен (б.а. изучава невронаука; не е лекар невролог). Това, приятели, е Ученият. Той заяви смело, че е отявлен атеист. „Идеално!“ – казах си на ум аз и го попитах щом не вярва в Бог, вярва ли в енергията. Той отвърна едва ли не с насмешка, че енергията е свойство, а не нещо, което е само по себе си. Попитах го, как може всичко съществуващо да има енергия. Той отвърна доста подробно и детайлно как и защо, а също ми разясни и колко е погрешно тълкованието ми за връзката между масата и енергията. Питах го и какво тогава е енергията. Отговори ми отсечено: „това е потенциалът да извършиш работа или да произведеш промяна”. Споменах бозона и полето на Хигс и връзката им с енергията. Той мигновено ме поправи, че не вселената е изградена от енергия, а от система от фино-настроени квантови полета, които диктуват поведението на енергията. Казах му, че „фино-настроените полета“ в такива космически мащаби, подсказват за интелект, който не можем да осмислим поради вселенската му необятност. Отговорът бе една тирада, в която Ученият многократно повтори вече казаното и грациозно избягваше директен отговор на въпроса ми. Попитах отново, единствено и само, за да чуя същата тирада отново. Реших, че трети път няма нужда да я чувам, затова предложих да преминем към другата му специалност – невронауката. Съгласи се и аз мигновено го питах вярва ли в съзнанието. Той отвърна, „разбира се“ и дръпна една петминутна лекция за това как съзнанието е, позволете ми да го перифразирам на сравнително разбираем език, опитът, който мозъкът изпитва в процес на обработка на сигналите от различните невронни трасета, уточнявайки кой различен дял на мозъка за какво служи. Попитах, ако е убеден, че това е съзнанието, къде според него отива то, когато сме в безсъзнание. Познахте! Чух същото 5 минутно обяснение, но този път в почти 10 минути. Обясни ми как чрез електроенцефалограмата можело да се засече, че мозъкът е активен дори и в безсъзнание. На свой ред го попитах, как тогава обяснява колективното несъзнавано и архетипите на Юнг при все че има толкова много различни по форма и големина човешки мозъци. Не предполагаше ли неговото твърдение, че трябва да имаме не повече от двадесетина типа мозък? В опит да докаже правотата си, започна да ми обяснява, че не всеки проявява едни и същи черти на характер и че проявяването на архетипите, сянката, себето, анимуса и анимата, може да е в безкрайно много нюанси. Сглупих и го попитах, как тогава обяснява интуитивното чувство в стомаха си (б.а. на английски gut feeling), след като интуицията е форма на съзнанието. Сглупих, защото не очаквах, че ще чуя същата петминутна лекция в десет минути за трети път. Опитах на няколко пъти да го прекъсна и да го насоча към зададения въпрос. Нямах успех. Имах шанса да чуя отново за импулсите в невроните, отделните мозъчни дялове, сетивата и прочее. Бях удивен как може толкова начетен човек, да не вижда липсата на връзка между зададения му въпрос и това, което дава като отговор. Сякаш с неимоверни усилия се опитваше да запази парадигмите, върху които се крепеше персоната му. Реших да го питам какво мисли за философиите като будизма и даоизма, които не са в разрез с научните изследвания, които той така умело цитираше. Ученият, ме попита кое по-истинско, нещо което е доказано в практиката и което обяснява конкретни явления и процеси или нещо, което частично и субективно обяснява същите и то с по-ниска успеваемост. Казах му, че нямаме доказателства за ниска успеваемост при философиите и че те предоставят алтернативно обяснение, което по никакъв начин не отхвърля казаното от науката. Попита ме на кое бих вярвал: на емпиричните данни или на абстрактните идеи, които няма как да валидирам. Казах му, че това не ги прави по-малко или повече верни от научните изследвания. Започна поредна тирада, но вече не го слушах. Учудваше ме желанието му да ми покаже покаже колко греша, въпреки че не аз, а той е накичен с всичките титли и прозвища. Какво щеше да постигне Ученият с моето съгласие или одобрение? Нищо освен да си начеше егото. Да покаже колко е знаещ и можещ. Исках да го провокирам. Исках да му обясня, че цялата му лекция е аналогична на това да кажа, че компютърът показва звук и картина, защото в неговите компоненти текат електромагнитни импулси и да му обясня кой компонент за какво служи. Исках да го накарам да каже, че компютърът е просто един приемник и преобразувател на информация. Разпознах егото си в това желание. А и знаех какъв ще е неговият отговор. Същата лекция, но този път може би в 20 минути. Знаех, без грам съмнение, че този човек е изградил такива стени в съзнанието си, че и чудо да се случи пред него, ще намери начин да го рационализира.
Това ме подсеща, че е време да спомена и Знаещият. Това е човек, с чиито труд ме запозна една българка от Щатите, на която помагах. Дотогава не бях чувал за него. С течение на времето, забелязах, че този човек е изключително буден – не само интелектуално, но и духовно. Дълго време търсех контакт с него, но безуспешно. В един от разговорите ми с Професора, споменах името на Знаещия. Професорът ми каза, че го познава много добре и дори ми даде личните му контакти. Не само това, но и го предупреди, че ще го потърся. Колкото бях радостен от новината, толкова и знаех, че е въпрос на време нещо такова да се случи. Онези от вас, които следят блога ми, знаят как Вселената реагира на искрените ни желания. Знаят и за кармата, и за съдбата. Навярно някои, вече са се научили как да очакват неочакваното. Или по-скоро как синхроничността може да бъде призована. Във вас вече царят спокойствие и удовлетвореност, с каквито само знанието или по-скоро познанието могат да ни дарят. Познанието, което върви ръка за ръка с истинското духовно пробуждане. Тях виждам в Знаещия. В думите му чувам нашата Една Истина. Може би затова и така лесно спечели уважението ми. Това обяснява и защо ще ви разкажа за него в най-близко бъдеще. Сега само ще ви споделя днешния ми разговор с него. Запитах го, ако можех да му отговоря на въпрос, на който все още не е намерил отговора, какво би ме попитал. „Нямам такъв“ – отговори ми той, без колебание. „На истинското приятелство можеш да се насладиш и в пълна тишина“ – помислих си аз, но му казах само, че това е един щастлив отговор. Този отговор, от своя страна, даде искрата на ретроспекцията на отминалия Великден, която даде глас на историята, която ви разказах днес.
