За битието, душата и кармата

Или как съзнанието лекува

---

Навън е тихо. Слънцето грее приятно, а в далечината, близо до хоризонта, се вижда само едно-едничко облаче. Толкова е светло и зареждащо с позитивизъм, че ми се иска да ида на двора, да опъна един шезлонг и... Опомням се, че въпреки слънцето и ясното небе, навън е едва 13 градуса. Става ми смешно и на лицето ми грейва усмивка. Изведнъж от нищото, изниква споменът за една история, която чух преди две-три години. Разказваше я Алън Уотс в една от лекциите си.

Историята беше за двама дзен монаси, които, докато се разхождали в гората, избухнали в неистов смях при вида на падащите пурпурни листа. Алън Уотс така и не обясни защо, но си спомням, че коментарът му някак си дисоциираше смеха им от какъвто и да е смисъл. Не познавам много дзен монаси, но съм сигурен, че сред тях едва ли има много, които да се търкалят на пода от смях без сериозно причина. Затова и историята ми се стори незавършена. Лекцията продължи в друга насока, но мен ме тормозеше неприятното чувство, което изпитвах, когато ме караха да си лягам преди края на филма. Неудовлетвореност, породена от копнеж за края на историята. Добре, че бе брилянтната реторика на Алън Уотс да пренасочи вниманието ми към следващата част от лекцията, превръщайки неудовлетворението в любопитство.

Дълго време не се бях сещал за тази история, но преди няколко месеца, докато шофирах, в съзнанието ми изкристализира една мисъл. Тя хем обясни човешкото битие и кармата, хем разкри дълбокия смисъл в смеха на монасите. Отново ме напушва смях, но желанието да споделя прозрението си с вас ме кара да продължа сериозно. В предишните постове на блога, говорихме за енергиите, Волята, Любовта/Страха и съзнанието. Сега е редно да кажаем и няколко думи за битието, душата и кармата. Някои от вас, навярно, вече са направили връзката между фрагментираното космическо съзнание, Волята и душата. "Човек е блендата, през която вселената наблюдава себе си" - бе казал Алън Уотс в една друга лекция. Красиви думи, криещи дълбок смисъл. Аз бих внесъл една малка корекция: не вселената, а извънвселенският разум, наблюдава и опознава себе си.

Сега вече можем да определим душите по следния начин: душите са отделните безсмъртни фрагменти опит и познание, изграждащи извънвселенския всевишен разум. Човешките души са с дарени с Волята, която може до известна степен да трансформира енергията, изграждаща вселената ни. И по образ и подобие на Всемогъщия, хората могат да създават нови светове чрез въображението и сънищата си. Битието е пътят, който душата изминава до сливането си със Създателя, разбивайки или подсилвайки стените на собствения си фрагмент. Дори и безсмъртен, този фрагмент остава подвластен на закона за тленноста, който властва в нашата вселена. Вселената ни също е подвластна на закона за биполярността. Поради това, за да живеем, трябва и, рано или късно, да умрем. Една матрьошка се затваря и съзнанието се прехвърля в новоотворилата се такава. По този начин битието на душата продължава. Подобно на съдбата, която предопределя възможностите за избор, пред които сме изправяни в живота, така кармата определя естеството на самия живот: на какво ниво е следващата секция от битието зависи от направените през последния избори. Каквото горе, това и долу. Херметическия принцип е спазен отново.

Идва ред да научим и как това знание може да "излекува" душата. Как болката и тъгата трансмутират в удоволствие и радост. Предполагам, вече се досетихте, че не душата, а умът е този, който изпитва и трансформира тези емоции. В една от първите статии на блога разгледахме емоциите като енергия в движение. И след като става дума за енергия, не може да не споменем и трансформацията ѝ под силата на волята. Как се случва това, ще видим в следната история от моята практика.

Наскоро един мъж, който бе загубил майка си, потърси съвета ми. Болката и тъгата от тежката загуба го бяха вкарали в тежка депресия. Година след кончината на майка му, на моят познат му се бе родила дъщеричка. Той сподели, че усеща как душевното му състояние се отразява на връзката с първородното си дете. Казах му, че просто трябва да промени перспективата си и така ще повлияе на енергията си и състоянието си. За да направи това, му предложих, всеки ден да разказва на малката си рожба истории, в които е бил щастлив с майка си. Той трябваше да прави това и всеки път, когато му се приискваше да се затваря в офиса си и да слуша блус, отдавайки се на мъката си. По този начин вниманието му щеше да се фокусира не върху загубата се, а върху майчината обич, с която е израстнал. Казах му и че всеки път, когато му идва да каже "баба ти щеше да каже или направи същото", то това е не само неговото съзнание, което говори, но и съзнанието на майка му. Така чрез волята си, той щеше да се превърне в проводник на Любовта и по този начин да трансформира в нещо позитивно същите емоции, които го измъчваха.

Друго, обаче, му спестих. Спестих му, че когато душите си взаимодействат, те спомагат за разграждането или подсилването на бариерите на отделните фрагменти от висшето съзнание. Страхът огражда и разделя, а любовта събира и приобщава. Затова и организмите, волно или не, събират и предават информация напред чрез поколенията си. За разлика от животните, хората могат да правят това и като разказват истории. Дали с букви, звуци или багрила, осъзнато или не, душата се опитва да се събуди от съня и да се върне към Твореца. Затова и се поражда нуждата вътрешната вселена да се материализира в картина, музика или, както е в моя случай, текст. Творението, на свой ред, твори.

Това ме връща към историята за двамата дзен монаси. Според мен, те не са се привиали от смях, защото дърветата не изпадат в истерия, когато наесен започнат да им капят листата. В историята, се разказваше, че монасите са се смеели не на дърветата и оголените им клони, а на падащите им листа. Най-голямата грижа, най-дълбокият страх на хората е този от смъртта. Сякаш знаейки това, листата на дърветата се опитват всяка есен да им напомнят, че след края на един цикъл идва началото на друг. Иронично е, че го правят посредством най-безгрижния и весел танц, който едно листенце може да изтанцува по-пътя си обратно към земята, от която е израснало. Направо е нелепо колко сме самовглъбени в страха си, че не виждаме това, което е пред нас. Отново ме избива на смях, а навън, слънцето продължава да грее безгрижно.