Няколко думи за сияйните хора

Посветено на един от духовните ми родители

---

Април е! Пролетта несъмнено е вече тук. Денят е още по-дълъг, а песните на птичетата, които се чуват отвън са още по-жизнерадостни. Слънцето озарява пухкавите бели облаци в далечината и хоризонтът заприличва на моряшка тениска: слой подир слой бяло, синьо, бяло, синьо... Тази идилистична гледка събуди някаква носталгия, която ме заля с куп спомени от юношеството ми...

В гимназията бях луда глава. В духа на всеки тийнейджър-бунтар, по един свой начин се борих с всичко и всеки. Пишейки това, осъзнавам, че тази "борба", в същината си, бе бягствотото от отговорности на едно изплашено дете. Бях доста общителен и имах доста приятели. Предпочитах да споделям времето си с тях, вместо да уча. В единадесети клас, намерих пролука в системата, която смело експлоатирах и пропусках по-голямата част от часовете в училище. Прахосвах времето си в шляене с приятели: когато един беше зает с училище, веднага се озовавах в компанията на друг.

Въпреки това, оценките ми бяха отлични. Поне по повечето предмети. По-скоро от желание да компенсирам с нещо позитивно ядовете, които бурния ми дух носеше на сестра ми и зет ми. Мъмрене, извити уши, наказания - нищо не можеше да ме укроти. С едно-две изключения. Едното бяха учителите, към които изпитвах уважение. Техните часове посещавах с удоволствие и полагах допълнително старание в дадените ни задачи. Не само, за да получа отличната оценка, но и за да впечатля тези, на които се възхищавам. По литература, география и история, за разлика от математиката и счетоводството, нямах ниски оценки. По химия бях един от любимците на учителката по химия. Същата, която ме бяха предупредили, че е "изключително строга и мрази момчетата". Редовно ме пращаше на олимпиади, където се представях отлично. По информационни технологии пък, получих срочната си оценка още в началото на срока. Причина за това бяха компютърните умения, които бях натрупал покрай стотиците часове играейки на компютъра вкъщи или в някой компютърен клуб. Последната година спечелих награда в литературния конкурс по случай юбилея на гимназията.

Завърших с отличие. Получих и грамота за отличен усепх. Докато ми я връчваше, класната ръководителка, гласно ахна от почуда - "Ама ти си бил отличник!". За съжаление, женицата бе свикнала да се бори десетките ми отсъствия и липса на ангажираност към нейните часове. Навярно това е една от причините, да не беше обръщала внимание как се справям с другите предмети. По дрехите посрещат... Да не си помислихте, че искам да се хваля. Написаното по-горе, цели да ви разкаже, за тези сийяни люде, които извадиха най-доброто от мен наяве. По-скоро само за един от тях.

В годината на завършване, активно помагах в семейното заведение. Там прекарвах по-голямата част от свободното си време. Поради ненавистта си към математиката, с която бях облагодетелстван в гимназията, се отказах да кандидатствам за висше образование в ИТ. Същата бяха година, в сила бе влязла учебна реформа, която пожелаваше на желаещите, да запишат и тринадесети клас. Бях решил, че ще карам тринадесети клас, а лятото да изкарам помагайки в кафенето ни. Спомняте ли си литературната награда, която споменах малко по-горе?

Наградата получих след като учителят ми по литература, ме беше изловил в едно от кварталните кафенета край училището, за да ме смъмри за липсата ми от някои часове и да ми напомни, че трябва да му предам есе. Да бях стъпил в час, вместо в кафенето до гимназията, щях да знам, че става въпрос не за домашно, а за гореспоменатия конкурс. Прибрах се вкъщи и преправих едно от съчиненията, които бях писал в свободното си време. Предадох го на следващия ден и след часа по литература, веднага забегнах към любимото заведение. И така следващите няколко дни... Докато един ден, подобен на днешния, една моя съученичка не дойде при мен да ми каже, че спешно трябва да се явя в учителската стая. Стомахът ми се сви на топка, защото последните няколко седмици ме гризеше съвестта за прекомерните ми липси от часовете. "Поредното конско" казах си аз и забързано тръгнах към училище.

Представете си изненадата ми, когато съученички и преподавателки ме поздравяваха за "чудесното ми произведение". А аз откровено нямах идея за какво ми говорят. Влязох в учителската стая, където нахилена до ушите "статистичката" ми връчи документ и каза "Браво! Великолепно написано!". Благодарих стъписано и отворих документа "...По случай 75 години от... Първо място..." Първа награда. Наградата, която трябваше да получи учителят по литература. Той е човекът, който видя нещо у мен и се опита да го извади наяве. Не само това, ами и на всичкото отгоре, най-подмолно ме заведе "да се разходим" до университета, където плати и попълни кандидат-студентските ми документи. Сега ми е безпределно ясно, че този човек, който с нищо не ми бе задължен, е една от причините за съществуването на тази моя версия, чиито мисли четете тук.

Това, мили мои, са сияйните хора. Тези, които пологат всичко по силите си, за да помогнат на другите. Дори и в случаите, когато тези, вторите, си нямат хал хабер, че имат нужда от помощ. Това са хората, чиито уроци рано или късно ще изиграят ключова роля в развитието ви. И личностното, и духовното. Сияйните са тези, които безкористно дават мило и драго за чуждото благо - една от най-ярките проекции на Любов. Това са хората, които, най-често анонимно, подбуждат и подхранват развитието на човешкия род.

Следващите постове ще посветя на отделни представители на тази група будители. Където мога ще включвам и интервюта с тях. Целта е да отворя за вас вратите, които може би не знаете, че трябва да преминете, за да достигнете следващия етап на вашето развитие. По този начин, ще изразя благодарността си към тях.